Дехуманизация на медицинската грижа или безхаберието на държавата

През последната седмица ставаме свидетели на поредното охулване на медицинската професия. Липсата на съпричасност и палиативни грижи от страна на медицинския персонал към нуждаещи се терминално болни пациенти. Всички провеждали активно лечение- химиотерапия, харчели пари за скъпи лекарства, и никой от тези лекари не обръщал внимание на пациентите в края на техния жизнен път.

Нека да кажем какво е палиативна грижа. Палиацията не е някой да полежи в лечебно заведение за 20 дни в рамките на 6 месеца (това е правото на пациента по клинична пътека осигурена от здравното осигуряване). Палиацията е сложна, трудна, продължителна  и доста скъпа услуга. За добра палиативна грижа е необходим висококвалифициран медицински екип. Основни проблеми при терминални пациенти са най вече болката, анорексия и кахексия, депресии и делир, различни соматични и психологични проблеми. Овладяването на болката включва обучени лекари- специалисти, които в България са 5- 6 човека, специфични лечения, включително опиати. Понякога се налага да бъдат прилагани инфузии на различни медикаменти, анестезия и епидурални упойки. Кахексията в резултат на заболяването трябва да се контролира от диетолози, често пъти се стига и до парентерално хранене. За справяне със затруднено дишане са необходими кислородни апарати, специалисти пулмолози. За справяне с тежки депресии, делири са необходими психолози и психиатри. За справяне с редица усложнения от соматичен и психологичен характер са нужни тясни специалисти от различни специалности. Да не говорим за обучен и мотивиран среден медицински персонал работещ в такъв труден сектор на здравеопазването. Всичко това не може да се постигне с 51лева на ден и за 20 дни.

Палиативните грижи не са специалност на лекарите в болниците за активно лечение- онколози, кардиолози, невролози и др. Те трябва да бъдат на разположение ако трябва да се направи палиативно лечение за облекчаване на симптомите- хирургично, лъчелечение, лекарствено лечение. Тази грижа се оказва в болници за долекуване, в хосписи.  Нека да се замислим и от чисто човешка гледна точка как бихме се чувствали ако ние или наш близък се лекува активно, има свои надежди за излекуване и свой път е настанен в болнична стая, до която в съседство е стаята с човека който е към края на своя жизнен път. Смесването на двата потока пациенти - терминално болни с болни, които провеждат активно лечение, е нежелателно и неиздържано от психологическа гледна точка.

Осигуряването на добро здравеопазване е изключително скъпо за всяка държава. Голямата част от разходите отиват за активно лечение, по- малко за профилактика и незначително за палиативна грижа. Всяка държава трябва да включи палиативните грижи в здравната си система и да ги развива. В България можем да започнем сега от нулата. Законовата рамка и финансирането биха могли да се променят в сравнително кратък срок при желание от страна на политици и институции, но с обучение и подготовката на кадри няма как да се справим скоро.

Според експерти в други по- напреднали от България страни, тези услуги са толкова по-ефикасни, колкото по-рано започнат да се предоставят на пациентите. По този начин те не само подобряват качеството на живот на хората, но и предотвратяват ненужни хоспитализации, тъй като при влошаване на състоянието им сега тези хора търсят помощ в болниците за активно лечение. 

Представете си 80-90 медицински онколози да се грижат за 300,000 раково болни на активно лечение и наблюдение. Едновременно с това да оказват палиативна грижа на 15- 16,000 терминално болни. Освен че чисто физически това е невъзможно, те нямат компетенции и условия да го извършват.

Според експертите осигуряването на палиативни грижи в специални заведения е само една част от цялата организация на тази система. Те обаче трябва да бъдат налични и в извънболничната помощ, и дори в домовете на болните хора. За това трябва политическа воля и финансиране.

Смятаме че, вина за състоянието на палиативната грижа в България имат всички заемали длъжността Министър на Здравеопазването, политици и институции.

Уважаеми Управляващи,

Не сме съгласни с поредния упрек към българския лекар и българската медицинска сестра. Палативните грижи и долекуването се нуждаят от регламент и финансиране. Дългосрочно обучение и мотивация на кадри би следвало да е държавна политика. Това е във Вашите ръце- не прехвърляйте отново вината върху медицинските кадри, които продължават да лекуват своите пациенти въпреки ненормалните условия при които са поставени да работят.