Отношения между деца и родители

Когато детето ви е имало рак
Чувството за вина, отрицанието, неувереността, ядът и възмущението са нерядко срещани у родителите, чиито деца са преживели рак. Обикновено са последвани от процес на приемане и примирение със случилото се. В този период животът на родителите се върти изключително около болното дете, но не бива да се забравя да се обръща внимание и на неговите братя и сестри, ако има такива.
След терапията трябва да се постараем лека-полека детето да се върне към рутината и за това също е нужна постоянната подкрепа от страна на родителите. Не винаги трябва да се приема за даденост, че малкият или малката са напълно възстановени психически. Очакването това да е така често може да доведе до отричане на реалността и по този начин до неоказване на нужната помощ за желаната промяна.
Въпреки че става дума за деца, е много важно да се говори с тях за случилото се, и то на език, който лесно ще възприемат. Не подценявайте мислите и чувствата им. Добре е да им говорите, но е още по-важно да ги изслушвате, за да опознаете притесненията и нуждите им. Помнете, че играта може да бъде средство за обяснение на дадена ситуация, а също и най-естественият начин за едно дете да изрази светогледа си.

Твърде възможно е социалният, професионалният и семейният живот на родителите да са засегнати от непрестанното внимание, с което даряват детето си по време на лечението. Дори да не отдават значение на този факт, не е изключено той да им се отрази физически или психически. Нужно е да отделят време и пространство за себе си и собственото си възстановяване. Колкото по-добре се чувстват, толкова по-пълноценно ще общуват с децата си, като вземат участие в семейните развлечения и игри, които са така важни за здравината на изградените връзки между членовете на семейството.
Ако не се погрижите за собственото си благоденствие (може би ще го счетете за егоистично, тъй като главният герой в цялата история е детето ви), съществува рискът всеотдайността ви да предизвика чувство на тъга и вина у детето.
Важно е да се отчетат и последиците, с които се сблъскват братята и сестрите на възстановяващото се дете. Въпреки че не са изживели физически терапията и множеството хоспитализации, те също могат да се чувстват засегнати от болестта. Не бива да се усеща голяма разлика във вниманието, което се оказва на болното дете, и това, което остава за останалите деца в семейството. Така ще избегнете пораждането на завист, чието присъствие в съзнанието на незасегнатите от болестта деца допълнително ще ги измъчва, защото вътрешно те ще са наясно, че не са прави да се сърдят на вас или на възстановяващия се.
Подобна вътреличностна борба може да доведе до сериозен стрес, особено когато детето се опитва да се пребори само с чувството на завист и не го споделя с никого (което е по-често срещаният случай, тъй като то обикновено се срамува от това чувство). Трябва да се внимава правилата, наказанията и наградите да са еднакви за всичките деца. Не бива братът или сестрата на лекуващия се да бъдат натоварвани с прекомерни отговорности (например, да се грижат сами за засегнатия). Това не означава да бъдат дистанцирани от процеса на възстановяване или да не им се позволява да помагат в него.
Всяко дете, в зависимост от характера си, ще изживее по различен начин заболяването на братчето или сестричето си. За да опознаеш от близо мислите и чувствата му, трябва не само постоянно да общуваш с него, но и да поддържаш непрестанен контакт с учителите му и с родителите на приятелите му.
Когато ти или партньорът ти сте имали рак
Ако имаш малко дете и ти или партньорът ти сте се разболели от рак, е вероятно през всичкото време да си се борил не само с болестта, но и с евентуалния й ефект върху живота на детето. В този случай се поражда страх от невъзможността да се следи и взема пълноценно участие в развитието на детето. Появява се и уплахата от финансовата несигурност, която би го сполетяла, в случай че болестта има фатален край. Опитът, който носи всяко раково заболяване, неминуемо ни кара да се замислим по въпроса за застраховките и завещанията.
„Когато ме диагностицираха си помислих, че ще умра и че имам нужда от поне още 5 години докато децата ми станат на възраст да се грижат сами за себе си.”
Фактът, че детето ти няма рак, не означава, че не бива да получава адекватна информация за заболяването. Най-вероятно ежедневието му се е променило. Забелязало е физически или емоционални промени в заобикалящите го, които, ако не му бъдат своевременно обяснени, биха могли да породят чувство за тъга или вина. Ако не му бъде разяснена сложната ситуация, малкото дете може да реши, че е виновно по някакъв начин за по-честото
отсъствие на родителите си и за това, че го оставят на грижите на други хора (роднини или приятели). Може да си мисли, че е отделено от семейното ядро, заради нещо, което е направило.
След лечението всички трябва да се адаптирате към една нова динамика на ежедневието, за да възстановите старите си навици (пътуване през уикенда, взимане на детето от училище, разходка в парка с него...) и да си създадете нови такива, защото често се налага единият родител да прекарва повече време вкъщи, заради намалена работоспособност.
В този случай, ако не си намери ново хоби и занимания, с които да уплътнява времето си, родителят може да прекарва прекалено много часове в размисъл за евентуалните негативни последици от болестта и до такава степен да им повярва, че да започне да ги провокира. Детето става директен свидетел на тихото преосмисляне на случилото се и на една евентуална посттерапевтична депресия, породена от чувството за професионална малоценност, и психиката му се натоварва допълнително.
Не трябва да налагате отгоре промените на сина или дъщеря си, а е добре да им ги обясните. От друга страна, фактът че имате деца, не бива да ви спира да правите каквото искате и да отделяте време и за себе си. Все пак фигурата на майката или бащата трябва да поема отговорностите си, тъй като всяка промяна в нейния живот пряко се отразява и върху този на детето. Ако ви е трудно да се приспособите към новата динамика, не се притеснявайте да потърсите помощта на роднини, приятели, колеги, пациентски организации, терапевти, психолози и т. н.
Порасналите деца и родителите им:
Взаимоотношенията при всеки конкретен случай са много разнообразни и зависят от установения начин на живот на членовете на семейството. Различно е дали се намирате в един и същи град или не, дали сте имали предишни контакти с онкологични заболявания или не, дали имате вече собствени деца или не. В някои случаи родителите решават да не известяват децата си за болестта, а в други – децата вземат това решение. Причините за подобно поведение могат да бъдат различни, но най-често става въпрос за опит да се запази благосъстоянието на другите.
Ако си майка или баща, вероятно не искаш да създаваш проблеми на детето си и да го натоварваш допълнително. Ако си син или дъщеря, вероятно не желаеш да изгубиш веднъж извоюваната самостоятелност. При всички случаи, независимо какви са били подбудите ти да държиш в неведение близките си, сега е добре да обмислиш защо си взел именно това решение и как то те е накарало да се почувстваш. Ако си близък на заболелия, който е решил да не споделя с другите за болестта си преди излекуването й, е препоръчително да говориш с него и да го накараш да разбере, че може да разчита на теб. Също така не е зле да бъдеш самокритичен и да се запиташ как ли се чувстват онези, с които не си споделил борбата си с рака, етап с изключителна значимост в живота на всеки, който го е преживял.
От друга страна, диагностицирането на рак може да доведе до заздравяване на връзките между родители и деца. Силата на емоциите, които се изживяват по време на лечението, и по-честите срещи помежду ви може да изгладят или омаловажат стари противоречия. Страхът от окончателната загуба на близък човек може да те накара да преосмислиш и преоцениш ролята му в живота ти. Подобна ситуация ще засили интересът и вниманието ви един към друг след излекуването.
След терапията може да се окаже, че взаимното опознаване между родители и деца се е задълбочило, както по отношение на положителните, така и по отношение на отрицателните страни. Важно е обаче да не се забравя в какъв контекст се проявяват взаимоотношенията, за да се интерпретират правилно.
Процесът на онкологичното заболяване е нехарактерна ситуация и може да доведе до разногласия и конфликти. Възможно е да се окаже, че си казал или направил неща, за които съжаляваш.
Същото е валидно и за заобикалящите те. В повечето случаи подобни реакции не са нападки към определена личност, а са по-скоро резултат от невъзможността да се справим с някоя емоция. Все пак това не означава, че трябва да ги приемаме и толерираме. Хубаво е да установим кога и от какво се провокират, за да разкрием един вероятен проблем с контрола на емоциите ни.
Със съзряването си децата придобиват независимост, която се отразява на отношенията им с родителите. Диагностицирането на рак неминуемо води до възобновяване на ролята на родителите като защитници на детето, независимо от възрастта на участниците в събитието. От друга страна, родителите се стремят да предпазват децата си от съвсем малки, но при един рак е възможно ролите в даден момент да се разменят и децата да започнат да се грижат за тях.
Ако майка ти или баща ти са претърпели онкологично
заболяване и ти си бил този, който се е нагърбил с грижите за тях, е вероятно да си загубил част от социалния си живот (особено ако е било нужно съжителство с болния в определен период). Излизането от тази ситуация след терапията е добре да бъде съпроводено с отделяне на време за самия теб и за близките ти, от които евентуално се е наложило да се дистанцираш временно.